Талията ви пак прелива, а последното копче на панталона се закопчава трудно след Коледа? Тъпчете се с храна дори след като сте погълнали цялата дневна дажба калории още с първата чиния? Безпомощни сте да се отлепите от дивана за малко физическа активност, въпреки че знаете, че трябва да го направите? Докато най-честата причина, която ви повтарят близки и приятели, а и вие самите си повтаряте, е липсата на достатъчно силна воля, то според един от уважаваните американски експерти в областта на затлъстяването, вината ви се крие в друго, а не в силата на волята ви.
В интересната си, нова книга: „Fat Chance: The Bitter Truth About Sugar”, докторът и академик по ендокринология и професор по клинична педиатрия от Университета на Калифорния, Робърт Лустиг, дава съвсем различно обяснение за причините за преяждането, липсата на желание за физическа активност и надебеляването. Той посочва, че надебеляването и затлъстяването се дължат на пренебрегван досега хормонален проблем, предизвикан от консумацията на твърде много захар.
Тя разстройва обмяната на хормона лептин, който действа като термостат за апетита. Като един от „хормоните на глада” в организма, лептинът потиска апетита, докато неговият другар – грелинът, го повишава. Когато сте хапнали достатъчно, мастните ви клетки освобождават лептин, който ефективно понижава апетита, сигнализирайки на мозъка, че е време да престанете с опустошаването на чинията.
Проф. Лустиг обаче посочва, че многото захар праща този естествен за организма механизъм „за зелен хайвер”.
ЗАХАРТА ЛЪЖЕ МОЗЪКА
В продължение на много години специалистите смятаха, че затлъстяването може да се дължи на недостига на лептин, т. е. че липсата на адекватно количество лептин е причината хората с наднормено тегло никога да не получават заветния сигнал, че вече са сити и трябва да спрат да ядат.
Скорошни изследвания обаче показаха, че хората, страдащи от затлъстяване, се радват на изобилие от лептин – всъщност, колкото по-дебели стават, толкова по-високи са и нивата на лептина, което говори за все по-голяма вероятност от „лептинова резистентност”.
Това означава, че клетките в мозъка, които трябва да регистрират наличието на лептина, вече „не разчитат” сигналите идващи от тялото, че стомахът е пълен, като вместо това продължават да смятат, че умирате от глад, независимо от това с колко храна ще се натъпчете.
В паниката си, мозъкът увеличава до максимум механизмите и за съхраняване на енергията – засипвайки ви с все по-страстно и ненаситно желание за нещо мазничко или сладичко, защото това са най-лесните и бързо усвоими енергийни носители, като заедно с това задейства и аварийните си механизми за консервиране на енергия, като потиска химически всеки ваш стремеж да се отлепите от дивана и да отидете да потичате, например.
В този случай стръвният глад за храна е още по-интензивен и невъзможен за овладяване, тъй като лептинът би трябвало да спре и усещането за удоволствие и щастие от приемането на храна, посредством потискането на секрецията на допамин от мозъка, което е допълнителната ръчна спирачка за намаляването на апетита.
Ако обаче сте лептино-устойчиви, храната никога не спира да ви се струва безбожно вкусна и най-прекрасното нещо на света, независимо колко от нея вече сте погълнали. Именно това е причината, защо много от хората с наднормено тегло трудно могат да се спрат да ядат и често опитите им за диета се провалят, посочва проф. Лустиг.
ЛЕПТИНОВАТА ЖЕРТВА
Доскоро специалистите не успяваха да стигнат до корена на проблема с лептиновата резистентност. Проф. Лустиг и неговият екип обаче успяват да докажат чрез серия от повтарящи се изследвания върху хора, че виновникът за това са прекомерните количества захар в хранителния режим.
Богатите на захар диети предизвикат неспирни пикове в нивата на инсулина – хормонът, който чисти захарта от кръвта и я складира под формата на мазнини. Постоянните пикове на инсулина обаче карат тялото да привикне към високите му стойности и така се стига до „инсулиновата резистентност” – когато клетките се бомбардирани с толкова много инсулин, че престават да реагират на сигналите му.
Проф. Лустиг смята, че инсулиновата резистентност предизвиква и лептинова резистентност, тъй като опитно доказва, че понижаването на нивата на инсулина подобряват сигналната дейност на лептина – т. е. подобряват способността на мозъка да разчита правилно нивата на лептина, да спре желанието за храна, самото хранене и дори да задейства процеса на загуба на тегло.
В новата си книга специалистът посочва, че именно прекомерната употреба на захар и предизвиканата от нея лептинова резистентност е основната причина за световната епидемия от затлъстяване. Според неговите оценки, от лептинова резистентност страдат поне 1,5 млрд. души с наднормено тегло или затлъстяване, като проблемът може да бъде решен с понижаването на нивата на инсулина. Това, разбира се, може да стане с медикаменти, но най-полезният за организма ви начин е да „премахнете корена на проблема” като намалите чувствително приема на захар с храната.
В хода на по-раншни ендокринологични изследвания за изясняване на ролята на мозъка в контрола на апетита и физическата активност, проф. Лустиг и колегите му установили, че пациентите с увреждания на хипоталамуса – зоната в мозъка, която контролира нивата на енергията в организма, не могат да отслабнат, като вместо това продължават да надебеляват, дори и при граничещите със системното недохранване 500 калории дневно. Лустиг осъзнал, че подобни процеси могат да се случват и при страдащите от наднормено тегло и затлъстяване, и започнал да търси потенциално решение на проблема.
Изследванията му показали, че ролите на лептина и инсулина са неразривно свързани и въздействат върху едни и същи клетки в една и съща област на мозъка – хипоталамуса.
СЛАДКОТО ВИНАГИ ЩЕ ВИ КАРА ДА ИСКАТЕ ОЩЕ
Хранителният режим с високо съдържание на захар може да предизвика лептинова резистентност дори и при съвсем леко наднормено тегло, като причината за това са неизбежните пикове в инсулина.
Докато лептинът активира биохимичните реакции, които изпращат „сигналите за ситост” на мозъка, инсулинът също толкова ефективно блокира тези сигнали, което води до ненаситност, липсата на усещане, че стомахът ви е пълен, въпреки подутия до пръсване корем, и все по-безконтролно ядене на мазни и сладки храни.
Ако сте в това състояние означава, че сте развили лептинова резистентност и мозъкът ви остава „сляп” за наличието на този хормон, поради което продължава да си мисли, че сте гладни. По-лошото е, че при здравите хора, едно от нещата, което върши лептина, е да накара мозъка да намали производството на инсулин, тъй като когато вече нямате апетит за храна и спрете да ядете, организмът няма нужда да произвежда инсулин, който да транспортира глюкозата. Ако обаче вече си имате повишен инсулин, и добавите към това и лептиновата резистентност, то инсулинът ви ще скочи до небесата и ще затвори този „порочен кръг”.
Лустиг с тревога констатира, че заради научните шаблони, хвърлящи цялата вина за затлъстяването върху наситените мазнини, държавната политика през последните повече от 60 години се е променила така, че да толерира вредните практики относно захарта на хранителната промишленост. За сметка на намаляването на съдържанието на мазнини, за да направят храните си по-вкусни, производителите започват да добавят в тях все повече захар. Така например в една малка кутия нискомаслено плодово кисело мляко всъщност днес може да откриете 4 лъжици захар, а дори в пълнозърнестия хляб има по 2 лъжици захар на самун. В резултат на това не винаги съзнателно от наша страна увеличаване на приема на захар с храната, през десетилетията производството на инсулина също неусетно се е повишавало в рамките на поколенията, като днес телата ни произвеждат вече 2 пъти повече инсулин за всяка лъжица консумирана захар, отколкото преди 30 години.
По тази причина инсулиновата резистентност е все по-разпространена, като засяга не само мнозинството от хората с наднормено тегло, но и до 40% от хората с нормално тегло (ако се хранят с твърде много захар и рафинирани въглехидрати като бяло брашно, бял хляб, паста или ориз).
КОГАТО ЕДИН ШОКОЛАД ВЕЧЕ НЕ СТИГА
Сладкото в преработената храна, дори и когато е маскирано под етикета „нискомаслено”, разбирай „здравословно”, има пристрастяващ ефект, особено за тези с понижена чувствителност към лептина.
Когато се храним, мозъкът освобождава допамин, създавайки усещане за удоволствие и удовлетвореност. Тогава се задейства лептинът, който потиска производството на допамин, и колкото по-малко удоволствие получаваме от храната, толкова по-малко ядем и накрая спираме. Когато обаче страдате от лептинова резистентност, допаминът не се потиска както трябва, нивата му в мозъка остават високи и той буквално „наводнява” невроните. След определен брой хранения в тези условия – обикновено за ок. 3 седмици, нервните клетки започват да толерират тези постоянни високи нива на допамина и така развивате устойчивост и към него, т. е. ви трябват все по-големи количества допамин, за да задействат сигнала за удоволствието.
В резултат започвате да поглъщате все по-големи количества храна, докато постигнете същото ниво на удовлетвореност и удоволствие. Това е моментът, когато цял един шоколад вече не е в състояние да ви задоволи и сте развили захарна пристрастеност.
Инсулинът също изчиства допамина от мозъка, като постепенно намалява удоволствието, изпитвано с всяка следваща хапка. Когато обаче сте устойчиви на инсулина, тази спирачка спира да работи и „механизмът на наградата” продължава да действа.
Друго тревожно предположение, което прави проф. Лустиг е, че инсулиновата резистентност, а оттам и лептиновата резистентност, могат да започнат още в майчината утроба, като повишената изложеност на захар чрез храненето на майката може да предизвика генетични промени, повишаващи риска от развитието на инсулинова и лептинова резистентност от детето в по-късен етап от живота му.
“И в крайна сметка, това което ядем, и количествата, в които го приемаме, са това, което забива последния пирон в ковчега. За щастие, затлъстяването е хормонален проблем, а нивата на хормоните могат да се регулират, т. е. този ефект е обратим”, коментира проф. Лустиг.
Той препоръчва следните прости стъпки за предотвратяването или обръщането на лептиновата зависимост:
Как сладкото мами мозъка ни или истинската причина за надебеляването
Няма коментари:
Публикуване на коментар